Книгата разглежда в съпоставителен план състоянието и развитието на българския и на чешкия книжовен език през Възраждането.

Предмет на изследването са особеностите в кодификацията на двата езика, като се обръща внимание на книжовноезикови процеси, тенденции и практики, произтичащи от спецификата на възрожденския тип култура и духовност. В исторически план изследването се занимава със социолингвистичния аспект на тези процеси.

Изследването е ограничено в рамките на Българското (средата на 18. век – втората половина на 19. век) и на Чешкото (70-те години на 18. век – 50-те години на 19. век) възраждане, като темпоралните рамки се разглеждат условно, тъй като някои факти излизат отвъд тези граници.